8-минутната късометражна анимация на Теодор Ушев, който от години живее и

Сляпата Вайша тръгна към своя Оскар

8-минутната късометражна анимация на Теодор Ушев, който от години живее и твори в Канада, бе номинирана за премия „ Оскар ”. „ Сляпата Вайша ” е акомодация по едноименния роман на Георги Господинов от сборника „ И други истории ”. Вайша е момиче, обречено цялостен живот да остане незрящо за сегашното – раздвоена сред предишното, в което гледа с едното си око, и бъдещето, очевидно за нея с другото. Е, може пък героинята на Господинов и Ушев да има потребност тъкмо от блестящо самопризнание и подобаващ „ Оскар ”, с цел да прогледне в сегашното ☺. Стискаме палци в очакване на церемонията на 26 февруари и даваме думата на двамата създатели и техните творби.

Сляпата Вайша | Blind Vaysha

Сляпата Вайша | Георги Господинов

С лявото око виждала единствено обратно, в предишното, а с дясното – единствено това, което имало да става в бъдещето. И въпреки двете й очи да били отворени като на всички зрящи, Вайша все едно била сляпа. Сляпата Вайша й викали всички. Рядко излизала от къщи, а в двора ходела с протегнати ръце, блъскала се в черешата, деряла се из къпините и събаряла грънците под сайванта. Черешата, къпините и грънците не съществували за нея, по този начин както не съществувал и днешният ден. За лявото й око те още не били пристигнали от пръстта, за дясното й били към този момент повехнали или станали на пръст.

Докато Вайша била още дребна, майка й първа забелязала странната й слепота. Откъде да знаела, че за лявото око на Вайша дамата, надвесена над нея, е преди малко проходило момиченце, а за дясното – грозна, изкривена бабичка.

Когато Вайша проговорила и почнала несвързано да изяснява какво вижда, решили, че на очите й е направена черна магия. Проточила се една върволяк бабички, плюели през рамо, дърпали си ушите и цъкали с език.

Да пие божурово семе преди изгрев слънце 40 дни секи ден…

От ястреб жлъчка да сгори и да я наложи на окото, дорде е топла още…

От черна кокошка воденицата да обелиш, сал кожата, люспата, и я тури на очите…

Само една от бабите седяла в профил, клатела костенурчата си глава и нищо не казвала. Накрая, като станала да си върви след всички, рекла безшумно, че от нищо изгода няма да има, до момента в който не се откри нещо, което да й събере очите и да я върне на тоя свят.

Расла, порасла Вайша, станала хубава млада жена. Дори това, че лявото й око било кафяво, а дясното зелено, единствено удвоявало хубостта й.

Дошъл един ден млад мъж да я желае за жена, застанал пред Вайша, а тя гледала към него и го виждала по този начин:

Ляво:

Боже, това ли сополиво момченце

пристигнало да ме желае, благото, ризката

му навън, коленцата ожулени, че

аз на него майка мога да съм му, а те

го пратили да ме желае за младоженка, смешка

да си бият, боже…

Дясно:

Ръцете му треперят, космите му

побелели, грехота е, боже, но на

пръст мирише, за път му е пристигнало

времето, а той младоженка желае, по какъв начин да си

легна с него, с какви очи да го

виждам, боже…

И така се повтаряла историята с всеки, който идвал. Не се намерил оня, дето да й събере очите.

Минали години, хубавата Вайша все по този начин продължавала да живее с едното око в предишното, а с другото надалеч в дните, които предстояли. Понякога границите, в които виждала, се свивали напълно, аха да се съберат в днескашното. Но до момента в който за дясното око слънцето току изгрявало, за лявото към този момент се обелвала месечината. Друг път обаче дистанцията сред минало и бъдеще лудо се удължавало и Вайша шепнела по какъв начин съгласно лявото й око земята е още пуста и неустроена, мрачевина покрива бездната и нещо (нямала дума за него) се носело над водата. А в това време пред дясното око се явявал четвъртит град с дължина, равна на широчината му, а градските стени били украсени с всевъзможни скъпоценни камъни – първият камък бил яспис, вторият сапфир, третият халкидон, четвъртият смарагд, петият сардоникс и така нататък

И вечер, като си легнела Вайша, отново нямало покой за очите й. Сънищата й се раздвоявали като змийски език и до момента в който в съня на едното око гонела пеперудите, а божурите към този момент били високи колкото нея, то в съня на другото божурите били откъснати и покривали цялото й вкочанено тяло, а над лицето й се гонели други пеперуди.

Дотегнало й на Вайша по този начин да живее. Намислила един път сама да си изчегърта едното око, с пръсти да го отскубне. Добре, но кое да бъде окото. Ако извадела лявото, все едно да живее единствено в това, което идва, а то по никакъв начин не се задавало положително. И с кого щяла да живее в идното, кого щяла да познава. Ами да извади тогава дясното. Миналите дни постоянно са по-уютни, по-сигурни. Ама пък по какъв начин ще гледа майка си и татко си като сополиви дечица, по какъв начин ще им вика, по какъв начин ще живее с тях. Нямало избавление за Вайша ни в предишното, ни в бъдещето.

Няма край тази история. Защото не се намерило нищо на тоя свят, което да събере очите на Вайша, да бъде еднообразно както за лявото, по този начин и за дясното й око.

А в случай че и ти, четящи, като си затвориш дясното око и прочетеш тази история единствено с лявото, не видиш никакви букви и никаква история, а единствено чист лист отпреди историята, или пък и лист не видиш, а видиш дървото, от което е изработен, тежко ти.

Ако пък си затвориш лявото око и прочетеш всичко с дясното, и отново не видиш буквите, тъй като са се изличили към този момент, а хартията се е спрашила на бяла пепел, тежко ми. Или четеш с очите на сляпата Вайша, или тази история е толкоз нетрайна, колкото е нетрайно това парче хартия и този увехващ свят.

(Теодор Ушев)